Църковно-национална борба на българите през Възраждането

loading...

1219 г. От състава на Охридската архиепископия излизат сръбските епархии, които оформят  самостоятелна архиепископия. Първоначално седалището й е в Жича, а от 1253 г. – в Печ (Ипек).

1272 г. Император Михаил Палеолог със специална грамота потвърждава на Охридската архиепископия привилегиите, дадени й от Василий II.

1346 г. На поместен събор в Скопие е създадена Сръбска (Ипекска) патриаршия, на която търновският патриарх дава благословията си.

1393 г. След падането на Търновското царство и заточването на патриарх Евтимий статутът на Търновската патриаршия остава неуточнен. Първоначално (1394 г.) е оглавена от молдовския митрополит Йеремия.

ХV в. първата половина (вероятно през периода 1416–1439 г.). Търновската патриаршия е ликвидирана и диоцезите в българските земи (без тези на Охридската архиепископия и сръбската Ипекска патриаршия) преминават към Цариградската патриаршия.

1454 г. януари. Няколко месеца след превземането на Константинопол от турците султан Мехмед II дава специални привилегии на Цариградската патриаршия. С този и други последвали актове на турските султани на Цариградската патриаршия е предоставен статут на официален представител пред Високата порта на православното християнско население в Османската империя.

1463 г. Ликвидирана е Ипекската патриаршия, като диоцезите й са присъединени към Охридската архиепископия.

1557 г. Възстановена е Ипекската патриаршия.

1766 г. Ликвидирана е Ипекската патриаршия.

1767 г. Ликвидирана е Охридската архиепископия. Последният охридски архиепископ Арсений отива в манастир в Атон, където умира през 1793 г.

1806, 1819 г. Съдействайки активно за развитие на новогръцкото образование и подобряване на преподаването на гръцки език, патриарх Григорий V на два пъти отправя призив и за налагане на гръцкия език сред всички православни християни в Османската империя.

1821 г. За търновски владика и екзарх на България е назначен Иларион Критски.

1824 г. Под ръководството на местния търговец Димитраки Хаджитошев врачани се опитват да заменят гръцкия владика Методий с българския архимандрит Гаврил Бистричанин. Три години по-късно Димитраки Хаджитошев е посечен във Видин по обвинение в подстрекателство към бунт.

1827-1828-1832 г. Искане на българското население в Скопие да бъдат сменени гръцките владици Ананий, Неофит и Генадий с българския протосингел и иконом на митрополията Димитър.

1829 г. Населението на Самоков иска замяната на гръцкия владика с Неофит Рилски.

1833 г. След продължителни спорове с Патриаршията се създава Гръцка автокефална църква с ранг на архиепископия. Нарушен е монополът на Цариградската патриаршия като единствена църковна организация на православното население на Балканите.

1836 г. Населението в Старозагорско, Новозагорско и Казанлъшко иска смяната на гръцкия владика с българина Онуфрий Попович Хилендарец.

1838 г. Умира търновският владика Иларион Критски. На негово място е назначен Панарет.

1839 г. пролетта. Начало на т. нар. Търновски събития. Българите от 16 епархии пишат махзар (молба) до Патриаршията и Високата порта да бъде заменен търновският владика Панарет с Неофит Бозвели. Патриаршески служители подкупват тримата български делегати и махзарът не стига до Високата порта. За владика е назначен гъркът Неофит Византиос, а Неофит Бозвели – за негов протосингел.

1839–1840 г. Неофит Бозвели е в Цариград, където установява връзки с българската колония.

1839 г. 22 октомври (3 ноември). Гюлхански хатишериф на султан Абдул Меджид – провъзгласява равноправие на всички поданици на империята, независимо от тяхното вероизповедание, гарантира неприкосновеност на живота, честта и имуществото им, справедливо разпределение и събиране на данъците и ликвидиране на произвола. Основните постановки на Хатишерифа създават условия за разгръщане на борбата за църковна независимост.

1840 г. Отношенията между новия търновски митрополит Неофит Византиос и протосингела Неофит Бозвели се изострят. Неофит Бозвели се отказва от поста си и се оттегля в Лясковския манастир.

1841 г. март. По оплакване на Неофит Византиос Неофит Бозвели е изпратен в Хилендарския манастир.

1844 г. лятото. Неофит Бозвели се установява в Цариград. Създава тесни връзки с българската колония. Възнамерява да направи турската столица център на борбата за независима Българска църква. Към него се присъединява Иларион Макариополски (Стоян Михайловски).

1844 г. септември. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подават с помощта на Михаил Чайковски, поляк на служба във френското посолство, два меморандума по църковния въпрос до Високата порта. Исканията се свеждат до: 1) в епархиите в българските земи населението да избира български архиереи; 2) признаване на българския език за равноправен на гръцкия в църквата и училищата; 3) българите да откриват свои народни училища; 4) отваряне на българска църква в Цариград; 5) позволение да се издават свободно български вестници и книги в Цариград; 6) да се създадат смесени съдилища от българи и мюсюлмани, които да предпазват от интригите на гърците; 7) да се състави българска делегация от духовници и миряни, която да представя българските искания пред Високата порта. Двата меморандума представят програмните искания на българите по църковния въпрос в началото на борбата за независима Българска църква. Тези искания на практика целят официалното признаване на българите като отделна народност в рамките на османската империя, различна от гръцката православна общност.

1845 г. началото. Неофит Бозвели е приет от великия везир и министър на външните работи Мехмед Али във връзка с меморандумите. Турското правителство се отнася благосклонно към исканията в меморандумите и решава да се свика събрание на български представители от цялата страна.

1845 г. пролетта. Отделни градове съставят прошения до Високата порта. Н. Бозвели и Ил. Макариополски съставят също прошения от името на отделни епархии.

1845 г. краят на април – началото на май.
Събрание на представители от българските епархии. Колебания в по-голямата част от представителите. Тези  от Русе, Шумен, Ниш, Самоков одобряват исканията, представителите на Видин се колебаят, а тези на Търново и Пловдив вземат страната на Патриаршията. Събранието завършва неуспешно.

1845 г. юни. Н. Бозвели и Ил. Макариополски са упълномощени от българските еснафи в Цариград да ги представят пред правителството и патриарха по верски въпроси.

1845 г. лятото. Н. Бозвели представя ново прошение до Високата порта. В него се излага положението на българите и вредното влияние на патриаршеското духовенство. Има и искане да се установят заплати за архиереите, за да се премахнат злоупотребите.

1845 г. лятото. Патриаршията предлага на Н. Бозвели митрополитски пост в Трапезунд. Н. Бозвели отказва.

1845 г. 29 юли. Н. Бозвели и Ил. Макариополски са изпратени от Патриаршията в Атон.

1847 г. краят. Александър Екзарх, упълномощен от цариградските български еснафи, представя на великия везир и патриарха искане за построяване на българска църква в Цариград и създаване на българска църковна община.

1848 г. началото. 24 български еснафа от Цариград упълномощават първомайстора на абаджийския еснаф Никола Сапунов да действа за “изваждането на ферман за основание новобългарска св. Църква в Цариград”. На патриаршията е представено искане за построяване на българска църква и създаване на отделна българска църковна община в Цариград. Преговорите с Патриаршията се проточват и провалят.

1848 г. 4 юни. Неофит Бозвели умира в Атон. Архивът му е запазен от дякон Григорий, бъдещият Доростолочервенски митрополит.

1848 г. Иван Богоров започва да издава първия български седмичен вестник – “Цариградски вестник“. В патриаршеската печатница започват да се издават книги на български език. Създава се училище за български духовници.

1849 г. август. С помощта на княз Стефан Богориди (1775/1780)– август 1859), внук на Софроний Врачански, висш турски чиновник, близък приятел и сътрудник на султаните Махмуд II и Абдул Меджид, е издействан ферман за откриване на българския храм “Св. Стефан“ в Цариград. За първи път българите са споменати като отделен народ – “булгармилет“. Мястото за храма е подарено от княз Стефан Богориди. Първоначално е построен параклис, който е осветен тържествено на 9 октомври 1849 г. По-късно на негово място е построен  храм.

1849 г. Под влияние на тесните връзки, установени от Н. Бозвели и Ил. Макариополски с френски    дипломатически представители, Франция препоръчва на Високата порта проект за реформи, в който се предлага създаване на независима Българска църква.

1850 г. ноември. Ил. Макариополски се завръща в Цариград като представител на светогорските манастири.

1850 г. Под натиска на Англия протестантите са признати за отделен милет в Османската империя.

1851 г. Под натиска на Франция католиците са признати за отделен милет в Османската империя.

1851 г. 14 юли. Приет е Уставът на българската църковна община в Цариград. Избран е първият предстоятел на храма сърбина Стефан Ковачевич (по настояване на руското посолство кандидатурите на Неофит Рилски и Иларион Макариополски за отхвърлени).

1852 г. Ръкополагане на българи за владици в Ловеч и Враца.

1856 г. февруари. Провъзгласен е Хатихумаюнът – нов турски реформен акт, обявен в края на Кримската война, повтарящ основните постановки на Гюлханския хатишериф и обещаващ нови реформи. Провъзгласява се правото всяка етническа и религиозна общност да се обръща пряко към правителството със свои искания, отменят се всички църковни данъци и се заменят с определени възнаграждения за всички свещенослужители. Хатихумаюнът дава нов тласък на борбата за независима църква на българите.

1856 г. Представители на българската община в Цариград представят  на султана прошение от името на 6 400 000 българи за български църковни и светски представители пред Високата порта, отделни съдилища за българи с изборни съдии, български подуправител и в областите с българско население.

1857 г. началото. В Цариград пристигат представители на различни български общини (около 40 души). Заедно с цариградските българи се подават 60 прошения до Високата порта с искания за независима църква и представителство пред Високата порта. 

1857 г. Продължителните борби на българите в Търново и Пловдив завършва с оттеглянето на корумпираните гръцки владици Неофит и Хрисант от двете епархии. Примерът на Търново и Пловдив е последван от много други селища.

1858 г. Иларион Макариополски е ръкоположен за епископ (Макариополски) и е избран за предстоятел на българската църква “Св. Стефан“.

1858 г. октомври – 16 февруари 1860 г. По настояване на Високата порта се провежда събор на Цариградската патриаршия по българския въпрос. В събора участват само трима български представители (хаджи Николи Минчооглу от Търново, Георги Чалъкоглу от Пловдив и Илия Петров от Видин). След многомесечни безплодни дискусии съборът потвърждава неограничената власт на Патриаршията и не дискутира българските искания.

1859 г. Драган Цанков започва да издава в-к “България”, в който се води пропаганда срещу Патриаршията.

1859 г. 20 декември. Сбиване между българи и гърци в пловдивската църква “Св. Богородица“ за правото службата да се води и на български език. Пловдивският владика Паисий, макар и грък, подкрепя исканията на българите и преминава на  тяхна страна. Владиката Григорий Търновски също подкрепя българите.Вестта за случилото се разпространява и активизира борбата срещу Патриаршията в много градове – Стара Загора, Враца, Ловеч Хасково, Самоков и др.

1860 г. 16 февруари. Съборът на Цариградската патриаршия завършва, без да удовлетвори и минималните искания на българите.

1860 г. 3 април. Великденска акция в Цариград. По време на службата по искане на събралите се в църквата епископ Иларион Макариополски не произнася името на цариградския патриарх, като го заменя с това на султана. Този акт означава и формалното отделяне на българите от Цариградската патриаршия.

1860 г. Многобройни молби от българските общини до Високата порта за признаване на независима Българска църква. Общините признават Иларион Макариополски за свой църковен водач. Владиците Паисий Пловдивски, Авксентий Велешки и Гедеон Софийски се отказват от Патриаршията и се присъединяват към Българската църква.

1860 г. 18 декември. В Цариград се подписва акт за създаване на българска Униатска църква. За глава на църквата е избран 80годишният архимандрит Йосиф Соколски.

1861 г. февруари. На църковен събор Цариградската патриаршия отлъчва от църквата Иларион Макариополски и подкрепилите го владици Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. Тримата владици са заточени. Изпратен на заточение е и софийският владика Гедеон. Съборът изработва проект от 15 точки за решаването на българския въпрос. Проектът е в антибългарски дух и е отхвърлен от представителите на българските общини, събрали се в Цариград.

1861 г. март. Йосиф Соколски е ръкоположен от папата за архиепископ на българската Униатска църква. Турското правителство признава новата църква.

1861 г. лятото. В Цариград се събират 30 представители на български общини. Поради липса на средства някои общини уполномощават видни цариградски българи. Образува се образуват постоянно българско представителство по църковния въпрос. Представителството отхвърля проекта на Патриаршията от 15 точки.

1861 г. 5 юни. Предстоятелят на Униатската църква архиепископ Йосиф Соколски е отвлечен в Одеса по инициатива на руското посолство в Цариград и с помощта на П. Р. Славейков. Влиянието на униатското движение бързо запада.

1861 г. 25 юни. Умира султан Абдул Меджид I. На престола застава султан Абдул Азиз (1861–1876).

1861 г. юли. Постоянното представителство представя на великия везир Али паша амбициозно искане от 8 точки за решаване на българския църковен въпрос. Сред исканията са българите да участват в избора на вселенския патриарх според своята численост, половината от членовете на Светия Синод да бъдат българи, и др. Високата порта иска препраща на патриарх Софроний българските искания. Патриаршията отхвърля исканията.

1862 г. 7, 11 януари. Братята Константин и Димитър Миладинови, борци срещу гърцизма в Македония, умират от тифус в цариградски затвор.

1864 г. февруари. Събор на Патриаршията с участието на четирима български представители (трима влазици-българи, привърженици на Патриаршията и Гаврил Кръстевич). 8-те точки от 1861 г. са отхвърлени от събора. В неговите протоколи дори не се говори за българи, а само за християни.

1864 г. есента.
От заточение се завръщат Иларион Макариополски и Авксентий Велешки, а по-късно – и Паисий Пловдивски.

1867 г. май. Компромисен проект на новоизбрания патриарх Григорий VI за създаване на полуавтономна Българска църква, наречена Екзархия, с диоцези между Дунав и Стара планина, подчинена на Цариградската патриаршия. Проектът е представен на руския посланик ген. Н. Игнатиев. Проектът е отхвърлен от българите.

1868 г. октомври. Високата порта представя на Патриаршията два проекта за решаване на българския църковен въпрос чрез създаването на независима Българска църква с епархии, обхващащи всички области, населени с българи. Патриаршията отхвърля и двата проекта

1869 г. февруари – юни. Високата порта свиква българо-гръцка комисия за решаване на българския църковен въпрос. Комисията се ръководи от великия везир Али паша. За основа на разискванията турското правителство предлага турските проекти от октомври 1868 г. Български представители са Гаврил Кръстевич, Иванчо Хаджипенчович и Георги Стоянович. Работата на комисията продължава до юни и завършва без успех.

1870 г. 28 февруари. Ферман на султан Абдул Азис за независима Българска църква под название Българска Екзархия. В нея влизат Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Ловешка, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Варненска епархия (без града и без 20 села, разположени между Варна и Кюстенджа), Сливенски санджак (без Анхиало и Месемврия), Пловдивска епархия (без Пловдив с изключение на махала “Св. Богородица“), Станимака, девет села и четири манастира (вкл. Бачковския). Екзархът и владиците ще се избират според устава, без намесата на Патриаршията. Екзархът ще се назначава от султана и по всички граждански дела може да се отнася до него и местните власти.

1870 г. 8 март. Създаване на 15-членен Привременен съвет за изработване на проектоустав на Българската екзархия и организиране на църковно-народен събор. Борби между привържениците на различните течения (млади и стари).

1871 г. 23 февруари – 24 юли. Заседания на първия български народно-църковен събор за изработване на Устава на Българската екзархия. В заседанията участват 11 духовници и 39 светски лица. Уставът е одобрен на 14 май и представен на Високата порта за утвърждаване.

1872 г. началото. Избрани са първите митрополити на Екзархията.

1872 г. 6 януари. Богоявленска служба в българския храм в Цариград, въпреки обещанието от 1864 г. да не се служи в него. Цариградската патриаршия налага наказания на водилите службата владици. Иларион Макариополски е отлъчен отново, а Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски са низвергнати. На 21 януари 1872 г. тримата владици са заточени.

1872 г. януари. Масови акции на цариградските българи в защита на заточените владици. Църквата “Св. Стефан“ и метохът са обгърнати в черен плат. На великия везир е предадена протестна подписка. По решение на турското правителство владиците са върнати от заточение.

1872 г. 11 февруари. Турското правителство дава разрешение да се проведе избор за глава на Българската църква.

1872 г. 16 февруари. Видинският митрополит Антим I е избран за първи български екзарх.

1872 г. 3 април. Антим І получава султански ферман за Български екзарх.

1872 г. 11 май. На празника на славянските просветители Св.св. Кирил и Методий екзарх Антим І официално провъзгласява независимостта на Българската църква. Веднага след това той е анатемосан от Светия синод на Патриаршията.

1872 г. 16 септември. На поместен събор Цариградската патриаршия обявява Българската екзархия за схизматична.

1874 г. Българите-екзархисти, печелят допитванията в Скопската и Охридската епархия. Със султански ферман за Скопски митрополит е назначен Доротей (преди това Врачански и Софийски), за Охридски митрополит – Натанаил.

1877 г. 14 април. Във връзка с Руско-турската война екзарх Антим I е свален и заточен.

1877 г. 24 април. За нов български екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф.

1945 г. 22 февруари. Вселенската патриаршия снема схизмата от Българската екзархия. Българската църква става автокефална.

1953 г. 10 май. Възстановена е Българската патриаршия. Призната е от Вселенската патриаршия през 1961 г.

Доц. д-р Петко Петков